Как политиката
подчини яката музика

Дойде времето да добавим и музиката към списъка неща, прецакани от бюрократите

Милан Кундера е измайсторил специална фраза за това – „тоталитарен кич“. Ако държиш да разбереш как изглежда и как звучи, едва ли ще откриеш по-добър пример от онзи момент през юли, в който Доналд Тръмп започна да поклаща увисналата си фигура като крастава жаба с помпадур на фона на припева на „We Are the Champions” на Queen.

Да не говорим, че никой от орбитата на кандидат-президента не си е направил труда да поиска права за употреба на песента. Да не говорим, че Фреди Мъркюри, чиито изпълнения са огласили стадионите по света около 8 475 129 пъти, вероятно се обръща в гроба от отвращение. Тръмп обаче притежава достатъчно шоуменщина, за да осъзнава, че точно „We Are the Champions” е идеално изразяване на „собствената му сурова воля на духа“, както дъщеря му Иванка коментира по време на собствената си реч в Кливланд. Същата Иванка, която пое към олтара на сватбата си под звуците на зле изпълнена версия на „Here Comes the Sun” на Джордж Харисън и The Beatles. О, божичко! (Апропо – всеки, който смята, че демократите са над кампанийния кич, просто трябва да гледа видеоклипа, в който Кейти Пери се мъчи с високи и ниски ноти по време на митинг на Хилари Клинтън).

Преди много време, разбира се – в далечна, далечна галактика, рокендролът бе саундтрак на освобождението, на анархията, на опълчението и на цветята в косите. В никакъв случай не и джингъл на риалити Мусолинита. Но колкото и да ти се ще, няма как да обвиняваш Тръмп и компания за начина, по който нещата са се променили. Хитовите парчета от 60-те и 70-те просто се превърнаха в жертви на своята собствена издържливост. Ако повториш една дума достатъчно високо и достатъчно пъти, тя започва да се превръща в нонсенс. Същото се отнася и за музиката. Колкото и величествен да е по природа, класическият рок лека-полека прие образа на госта на партито, който страда от крайна липса на такт и отказва да си тръгне и да си легне. Продължава да дълбае дълбоко в американския череп – по радиото, по време на футболни мачове, по време на телевизионните реклами, в кварталните пицарии, по сватби и погребения. Няма как да избягаш от „Sweet Home Alabama” и „Slow Ride”, дори да решиш да станеш отшелник и да живееш в колиба в гората.

Политиците умело бъркат в джобчетата с емоционални спомени от доста време насам. Роналд Рейгън навремето усети, че „Born in the U.S.A.” е достатъчно тъпа, за да се набие в главите на избирателите. Бил и Хилари Клинтън пък правилно прецениха, че аудиторията им ще се размекне от „Don’t Stop” на Fleetwood Mac. Кандидат-президентските кампании изсмукаха цялата енергия и целия смисъл на рок музиката, която слушаме по радиото. И къде отиде тази енергия?

Нека кажем, че ако дадено парче кара някого да се чувства некомфортно, то политиците ще бягат от него като дявол от тамян. Затова бас държим, че ще мине много време, преди някой да използва, да речем „Formation” на Бийонсе, като фон на пътя си към Белия дом. Освен ако не става дума за президент Бийонсе, разбира се.