Житейските уроци на Ник Кейв

Повечето хора не искат да се променят. Но какво става, ако се случи нещо толкова катастрофално, че самото събитие те промени? Вече не си онзи, когото познаваш. Ставаш непознат – до степен, в която като се погледнеш в огледалото, не знаеш кой е отсреща.

Преди си спретвахме „нощи на неадекватните филми“. Сядах с децата и им пусках ленти, които нито един баща с разсъдъка си не би пуснал на тийнейджъри. Зомби на Джордж А. Ромеро – или каквото и да било, което ще ги разтърси здраво. Така установихме страхотна емоционална връзка.

Интимността винаги е била важна за мен. Животът в Брайтън е супер, правя си моите неща и имам чувството, че са ме оставили на мира. Може би е така, защото никога не излизам от вкъщи, ха-ха. Жена ми си скъса задника да пътува, а аз си кеся у дома. Май трябва да направя нещо по въпроса.

Веднъж ходих в Грейсланд. Другите от бандата влязоха, а аз останах отвън, пушех и бях тъжен. Последните изпълнения на Елвис – по телевизията, когато вече беше болен – сигурно съм ги гледал стотици пъти. Те са като разпятия. Не събрах сили да вляза.

По начина, по който изкуството ми се надграждаше, се превърнах в някакъв вид мегаломан. Но мегаломан с адски мижаво самочувствие.

Винаги съм искал да ми направят статуя в естествен ръст, върху кон. Вие можете ли да ми я направите? Златна статуя на конник. Дали е в негов стил? (казва го по адрес на един малко по-възрастен господин от него, облечен в класически английски туийд, който го дали е Ник Кейв).

Нищо не се случи в детството ми: никаква травма или нещо от сорта. Просто имах генетична предразположеност да правя неща, които бяха ужасни.

Възможно е хората да харесват музиката ми, но не вярвам, че искат да са като мен.

Не се притеснявам да говоря за дрогата. Вземах двайсетина години, но когато усетих, че вече съм тотално блокирал, спрях. Ако не бе станало така, сигурно още щях да се дрогирам.

Баща ми ми прочете първата глава от Лолита, когато навърших 12. Нещо се променяше у него, когато четеше на висок глас: ставаше различен човек. Възнасяше се. Чувствах се, сякаш съм пренесен в таен свят – в света на секса, на възрастните и на изкуството. Бях на 12, така че не разбирах и половината от нещата, които чувах. „Огънят на моите води?“ Какво, по дяволите, значеше това?

Бях обладан от един вид черна енергия, когато получих докторска степен (има предвид първия от трите доктората Хонорис Кауза, които получава – този от Monash University, Мелбърн, през 2008-а), защото ми я връчваше университетът, в който се бях провалил. Бях на косъм да я откажа и разказах на майка ми как се чувствам. Тя щеше да ме убие. Много е горделива… Каза ми: „Излизай с високо вдигната глава, пък те да си ебават майката“.

Смятам, че истинският връх на артистичната честност би било да хвърлиш кърпата и да кажеш: „Това беше всичко“. Но все още нямам усещането, че съм стигнал дотам. Не съм постигнал целта.

Бих могъл да живея и без всичко това (композирането на песни, писането на книги, на сценарии) и се надявам да го правя някой ден. Но за момента съм… пристрастен. Не знам, ставам много нетърпелив към всичко, ако не върша нещо. Искам да си мисля, че някой ден ще съм достатъчно доволен от себе си – дотолкова, че да смятам, че не е необходимо да правя всички тези лайна и да се посветя на отглеждането на домати или нещо подобно.

Турнетата те карат да се чувстваш доста странно. Всеки ден правиш абсолютно едно и също. Но пък тази досада ме кефи. Постоянно ти казват какво да правиш – кога да ядеш, кога да ставаш от сън, кога да дадеш още едно шибано интервю… Всичко е по списък върху лист хартия. И ако не изпълняваш това, което пише на листчето, веднага се появява някой, който ще те накара да следваш стриктно инструкциите. Не е много по-различно от това да си в затвора.

Да направиш музикална банда е лесно, но да напишеш песен – много, много трудно. Музикалните банди не са за мен. Включвам се заради други хора. Съчиняването на песни е друга работа, много лична. Трябва да дешифрираш кое е твоето място в света и всякакви такива неща, които в крайна сметка правят така, че накрая получаваш свестно парче.

Много лесно се ентусиазирам. Когато някой дойде и ми каже: „Искаш ли да го направиш?“, отговарям: „Да, разбира се“. Седмица по-късно ми се реве: „Мамка му, трябва да се занимавам с тези лайна“.

Пиша песните си от настояща гледна точка; не се опитвам да го правя според гледната точка на някой по-млад. Това би приключило много зле. Очевидно е, че има нещо забавно във всичко, което творя, но темите са сериозни: любовта, смъртта, насилието, сексът. Няма как през цялото това време да правя една и съща пародия.

Имам чувство за хумор, което хората не споделят. В Англия не ме разбират, нито в Америка. Може би в Австралия донякъде. Смятах, че трябва да разширя онзи хумор от Abattoir Blues и да направя нещата по-открито забавни. Дори написах комично парче – „Lyre of Orpheus”, което трябваше да бъде страхотно. Никога обаче не успях да добия усещането, че иронията играе голяма роля в нещата, които правя. Много хора си мислят, че съм шегаджия, но истината е, че в повечето случаи не съм.

Видях Нина Симоун в „Мелтдаун“ в Мелбърн. Когато се появи на сцената, почти не можеше да ходи… Вече бе прекалено възрастна и бе претърпяла удар. Влачеше краката си по пътя към пианото. Щом седна и започна да докосва клавишите, замръзнах – свиреше така, сякаш бе последното нещо, което изпълнява, преди да умре.

Америка ме радва. Наистина. Това е мястото, което най-много обичам да посещавам в целия свят. Направо изпадам в екстаз, когато самолетът започне да каца. Може да е клише, но Ню Йорк все още има неповторима енергия. Докато например Париж винаги е Париж, Ню Йорк има способността да те изненадва и да те вбесява едновременно.

В тази песен („The Palaces of Montezuma”) има един куплет за гръбначния мозък на Джон Кенеди, обгърнат с бельото на Мерилин Монро. Някой ми беше казал, че Кенеди имал страшни болки в гърба. Истински му харесвало да хваща жена си през кръста в банята и да натиска главата й под водата… Мамка му!

Жените смятат, че Grinderman е много секси банда, доколкото аз знам. Моята съпруга, за която никога няма да кажа, че е типичната жена, казва, че Grinderman е най-доброто, което някога съм правил. Обожава я.

Първия път, когато видях Сузи (настоящата му съпруга), беше в музея Victoria & Albert в Лондон. Когато тя влезе, всички неща, които са ме грабвали през годините – снимките на кинозвездите, Джени Агутер в кладенеца (сцена от австралийския филм Walkabout), Анита Екберг във фонтана (La Dolce Vita), конкурсите Мис Свят, Мерилин Монро, Дженифър Джоунс и Бо Дерек, балерините от Болшой театър и руските гимнастички… всичко, което бях чувал, видял и прочел се появи накуп, като един огромен Big Bang и се оказах заслепен от нея.

Има много хора, които цял живот са били фенове на The Bad Seeds, и които определят Grinderman като лайняна работа. Но няма нищо, което да ме прави по-щастлив, от това да дразня хората около мен. Много по-вълнуващо е да се заядеш с приятелите си, отколкото да лижеш топките на системата.

С Grinderman направихме кавър на „Heathen Child” с четириминутно китарно соло на Робърт Фрип накрая. Мега добра песен, истински тежка. Винаги съм искал „Heathen Child“ да завършва с китарно соло в най-класически вариант. Това е добър пример за нещата, които не успяхме да направим с The Bad Seeds.

Винаги съм бил голям фен на Робърт Фрип, но изобщо не го познавах. Много е странен. Говори за себе си в трето лице.

Боядисвам косата си от 16-годишен. Ще го правя до смъртта си.