За или против мъжките накити!

Леброн. Брад Пит. Фарел. Естествено, че тези дни всички селебритита носят бижута – но дали е за всички? Един мъж се изправя срещу демоните си и се научава как да бъде бляскав със стил

Признавам си – отвреме на време съм пробвал бижута. През всичките години съм си купувал неща за китката, няколко гердана – и макар всички те да лежат непокътнати в шкафчето ми, продължават да ме съблазняват. „Ще изглеждаш много по-добре от Джони Деп, повярвай ни!“

Но в момента, в който си сложа дори най-семплото бижу, чувам единствено първите акорди на Треска в събота вечер. В моето съзнание фината ми сребърна верижка се превръща в тромава, дебела и златна такава. Върху нея се появява лъжичка за дозата кокаин – също златна – която досадно дрънчи върху косматата ми гръд. Обръщам се, за да чуя откъде звучи дрънчането, но чувам единствено смеха на околните.

Колко дълбока е цялата ми несигурност относно бижутата? Толкова, че дори не мога да се накарам да си сложа брачната халка – и милата ми женица вече май не ме разбира. Сещате се.

Благородно завиждам на мъжете, които могат да носят бижута – примерно лъскав часовник Oyster Perpetual в комбинация със сърфистки и индиански плетени гривнички с мъниста. Евала за висящите до пъпа гердани – дали пък не са някакви вещи, предавани от поколение на поколение? Нямам представа, но изглеждат добре. Виж, пръстенче на малкия пръст ми е прекалено – все пак съм италианец и така или иначе съм полу-карикатурен, мерси.

Как обаче другите самци го правят? Ей, ский го Фарел с пeрсонализираната броеница на Chanel – самият римски папа му я е подарил! Или герданите с мъниста, медальони и дрънкулки на Том Харди – откъснал ги е от врата на талибани, които е утрепал с тия две ръце! Изглеждат съвършено! Да – ако има някаква готина история зад артикулите, висящи от тялото ти, била тя автентична или убедителна лъжа, значи ти отиват. На мен обаче – не.

Ето го проблемът – времето, което прекарах по плажовете в Ню Йорк през 70-те и 80-те тотално ме изкълчи за цял живот. Мъже с рунтава гръд, обилно омацана с плажно масло, връз която меко е полегнал златен ланец с плочка? Или идентификационен номер? Или – не дай, Боже – рапанче? Ужас!

Знам, че днес е съвсем различно. Силният пол е силно обезкосмен и е в по-добра физическа форма, отколкото в който и да било друг момент от историята на човечеството. Кола маската и лазерните терапии перфектно кореспондират с множеството татуировки, часовника със сребърна верижка на лявата китка, деветте гривнички на дясната, трите герданчета около врата… Точно като Зак Ефрон.
Аз съм от грешната страна на екзистенциалната възраст 45, тъй че пълното обезкосмяване не е вариант. Със сигурност щеше да е готино да се родя кьосе а ла Пол Нюман – но аз притежавам точно толкова власинки, че да изглеждам човешки. И да не мога да нося бижута.

Понеже обаче всеки ден е нов ден, наскоро реших да направя последен опит да нося бижу. Започнах с фина верижка около шията и с една гривничка с мъниста – плюс две оплетени – на китката. Едната е червена, с красива сребърна дрънкулка; другата е кафява. Връщането пеша от офиса бе лесно – никой не ми се смееше, никой не ме сочеше, нещо повече – за пръв път не чух първите нотки на „Stayin’ Alive”. Дори реших на следващия ден да добавя още нещо – мъничко, може би сребърно. И тогава ме удари! Ключът към носенето на бижута е пак в минимализма. Едно мъничко, но истинско нещо в дадения момент. Май отново ще ми се наложи да нахлузя брачната халка, а?