Когато ESQUIRE взе наглед еретичното, може би (да не дава Господ) дори пазарно самоубийствено решение да посвети темата на настоящия си брой на президентския вот, работното заглавие в редакцията бе „Избори в храма на обречените“. Зад тромавата игра на думи и заглавия има елементарно обяснение – упражняването на най-изконното демократично право на гражданина в последните 27 години така и не доведе не желания резултат и до желаната ефективна промяна. Ако трябва да перифразираме един френски модернист, девизът на нашите избори би следвало да бъде като девиза на музея – „Нищо ново не се създава.“ Затова, пише той, просто постоянно се разместват експонатите.
Предстоящите избори обаче са малко по-различни – и не само заради съвпадението в избора на български и американски президент; не само заради (привидно или не) разклащане на статуквото, но основно защото и в локален, и в глобален план, следващите месеци могат да се явят решаващи за развитието на цивилизацията изобщо. Тъй като едно петдесетина процента от тази наша цивилизация са представители на мъжкия пол, а на ESQUIRE нищо мъжко не е чуждо, решихме да се обърнем към по-умните от нас – без да агитираме, без да политикантстваме, без жален популизъм. Просто ги попитахме какво се случва, защо се случва – и какво можем да направим.
Най-логичният ни основен събеседник е и традиционният колумнист на ESQUIRE от самото му създаване. Георги Лозанов е известен с толкова много постижения, качества и мъдри мисли, че просто ще го представим като Георги Лозанов. И ще започнем направо.
ЕSQUIRE: С какво тези президентски избори са по-различни от досегашните? В настоящата геополитическа обстановка могат ли те да се окажат крайъгълен камък за промяна във външнополитическата ни ориентация и националната ни политика изобщо?
ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Във въпроса до голяма степен се съдържа отговор – и то верен. Ситуацията в света е такава, че вече няма политика, а само геополитика. За първи път ще избираме не „обединител на нацията”, според задължителното клише, а лидер на международната сцена. Поне така ми се иска, защото от разговора между държавите – в ЕС, с Турция, Русия, САЩ, Сърбия и прочие, все повече зависи съдбата ни. И дори не само историческата, а всекидневната – хлябът и бирата на масата и надеждата в погледите на седналите около нея. Проблемът е как ще звучи и доколко ще се чува гласът на българския президент в този разговор, което пък е следствие от собствения ни глас на изборите.
Нека да го кажа направо: твърдо вярвам в ролята на личността в историята – и от такава гледна точка няма малки и големи държави. Те в последна сметка се персонифицират от политиците си и отношенията между тях се превръщат в отношения между хора. Убеден съм, че вторият от двата, взели милиони жертви, тоталитаризми на ХХ век – комунизмът, падна, и то без кръв, защото трима души успяха да се разберат и да си спечелят доверието – Горбачов, Рейгън и Тачър. Мисля също, че техен паметник на „Царя” би стоял далеч по-добре от този на Съветската армия.
И тъкмо на президента му отива, ако има личния потенциал, разбира се, да бъде човешкото лице на страната ни.
ESQ: Може ли да се каже, че на президентската институция вече не се гледа само като на изпълняваща представителни функции? Натовариха ли политическите лидери, вече влезли в предизборна кампания, „Дондуков” 2 с повече очаквания, отколкото реално трябва да носи?
ГЛ: Напротив, влезлите досега поне в предизборната надпревара не създават особени очаквания. Не съм чул да имат свои идеи по темите от световния дневен ред, нито дори си правят труда да се харесат, да се заявят като някакви в човешки план.
Иначе, какво ще е мястото на президентската институция в живота на нацията зависи преди всичко от това кой ще е президентът.
ESQ: Добави ли Росен Плевнелиев някаква стойност към президентството?
ГЛ: Ако във въпроса има скептицизъм към Плевнелиев, трябва да призная, че в началото и аз го споделях – струваше ми се някак случайно получил ролята, защото титулярят е настинал и не може да излезе на сцената. Постепенно обаче той се заяви като значим десен политик на прехода. Първо, не допусна по никакъв начин до президентството да стигне нестихващата вълна на соцносталгията, на тихата реставрация. Помня, че към края на втория мандат на неговия предшественик изпратих по установения ред допитване колко от наградените от Първанов с орден „Стара планина” са били сътрудници на ДС. Както можеше да се очаква, отговор не получих, което си беше съвсем ясен отговор.
И второ, Плевнелиев последователно коригираше един опасен уклон в българската политика – разклащането на евроатлантическата ориентация на страната. Той се превърна в нейния безкомпромисен защитник и то на международна сцена, като така даде тон на новото геополитическо говорене на институцията.
ESQ: Генералските номинации, говоренето за това, че новият президент трябва да има твърда ръка, едва ли не да е силовак, плод на какво са?
ГЛ: На ментална слабост. Ако не си нейна жертва, ще предпочиташ твоят президент да има не твърда ръка, а остър ум.
Преди години участвах в български дни на културата в Рим, на които официални представители на страната бяха генерал Бойко Борисов – тогава кмет на София, и генерал Ангел Марин – тогава вицепрезидент. На среща с италиански журналисти ме попитаха трябва ли да си генерал в България, за да си политик. Отговорих – не е задължително, но помага, мислейки си, че се шегувам в стила на Вонегът. Днес е очевидно, че това не е било никаква шега.
Facebook
Twitter
RSS